I'm going home downhearted and hoping...

Пак съм си вкъщи, а как не ми се искаше.Даже ми е странно, че съм си в моята стая.Вече я няма тераската пред бунгалото. Няма хора. Няма пясък и море. Не искам да е така. Не ми харесва. За няколко дни наистина се чувствах страхотно. Абсолютно аз си. Сега... сега все пак е по-добре. Всъщност днес като се прибрах за първи път си помислих, че вече наистина не се страхувам толкова от това, което предстои. Оттук нататък не предстоят кой знае колко неща, които да чакам с нетърпение. Като такова може да се определи само концерта на Red Hot Chili Peppers. Нямам търпение да ги видя на живо. Единственото, което леко ме притеснява е, че след като мине концерта остава само едно събитие, което да чакам (не с особено нетърпение) - първият учебен ден. Не ме разбирайте погрешно - не съм от децата, които не могат да понасят училището заради самото училище. Има предмети, които много обичам, обичам новите учебници и тетрадки, обичам първите срещи с нови учители, обичам да си организирам времето и да се радвам на всяка една свободна минутка. Но от както минах през всички драми в края на миналата година вече имам чувството, че мога да пропусна всички тези неща, които обичам. Просто не обичам някои хора в Строителния. Ама въобще не ги обичам. И съм си обещала, че в момента, в който държа дипломата си в ръце ще им го кажа. Ей така, не за да г накарм те да се чувстват зле, а за да се почувствам аз добре.

Както и да е. Сега не искам да говорим за неща, които има да се случват я след три седмици, я след две години. Решила съм, че ще се наслаждавам на лятото (каквото е останало от него) колкото мога, защото останових, че това е предпоследното лято, в което мога да си правя каквото си искам без да имам никакви задължения. Следващото лято ще е последното. После има изпити, нерви, работа... И край на тези лета. Ама завинаги. Малко ми е странно като си помисля. Не знам, лятото за мен винаги е било знак на свобода. Не само от учене, но и от... всичко общо взето. През лятото няма очаквания, няма изпитателни погледи... Няма нищо, което не обичам. Аз дори си обичам и жегите. Да, пак се онесох. Та наслаждаваме се на лятото. Затова наслаждавайки се на лятото отивам да пия бира навън с Негъра. И да си взема нещо за ядене, да не взема да заслабна. 

Много ми се иска да кажа до скоро... Затова ще го кажа, пък! Скоро не е точно обещание, нали?

До скоро.

You're staring at the sun

Eskimo Joe - Setting Sun

                                  Много любима песен!Напоследък не мога да спра да я слушам.
                                       
Знам, знам, знам!Обещах, че тук ще пиша редовно.В началото пишех, признайте!Но откакто започна лятото винаги си намирам някаква работа и трудно се сещам за блога.Признавам си.Но ето сега пиша.И пиша най-вече, защото искам да се отбележи, че цяло лято съм щастлива!А вие  знаете, че за мен си е направо мисията невъзможна.
Часът, между другото, пак стана 7:30, а аз не съм си лягала.От края на юли е така.Всяка вечер си обещавам, че няма да осъмвам и всяка сутрин се намирам в будно състояние.Само че ми харесва.Докато бях на училище си мечтаех за момента, в който ще мога да си лягам наистина когато си поискам без да се притеснявам дали ще мога да стана навреме.Да не говорим, че обичам да гледам изгрева.Ако трябва да бъдем честни от прозорец на четвъртия етаж много трудно се вижда самия изгрев (благодарение и на МОЛ-а), но гледам как изсветлява небето.Малко ми е носталгия.Лятото преди две години правех същото.Като започнем от сутринта на 1-ви юли чак до сутринта на 14-ти септември посрещах слънцето.Това лято е по-скромно и все пак ми е носталгично някак си.
Изкарах две седмици в Сапарева баня.Не очаквах да стоя толкова дълго, обаче тази година пак си спомних защо толкова го обичам това място.Къщата, градината, терасата...Там пораснах.Признавам си, че дори поплаках в автобуса на връщане.Въобще не ми се тръгваше.Тази вила ми е малко като символ за лято.Всяко лято съм там поне по две седмици (с изключение на миналото - голяма грешка).Да не говорим, че след цялата драма, която се разигра през юни имах нужда от истинска почивка и опрделено там е мястото.
А утре...Утре заминавам на море.На моето море!Арапя.Моя си къмпинг.Твърдя, че го познавам като дланта си.Ако има място на света, което може да ме накара да съм щастлива то това е Арапя.За мен морето си е много специално място попринцип.Там се чувствам наистина себе си.Малко ме притеснява компанията ако трябва да бъда честна.А не би трябвало.Отиваме не много хора.С нашите нямам никакви проблеми.За разлика от повечето ми връстници аз обичам да съм с тях.С Боби и малката също, даже се радвам, че ще са там.Калина не съм я виждала от много време и ми е домъчняло.Имам съвсем лек проблем с Киро и неговите двама приятели.Може да прозвучи гадно, ама...Досадни са ми!И понякога дори ме дразнят.Единственото ми голямо успокоение, че Теди ще е с нас.Ужасно много се радвам.Много отдавна не съм прекарвала толкова време с нея.А винаги ми е била една от най-добрите приятелки.Така че от тази гледна точка се чувствам страхотно, че ще съм с нея.И в крайна сметка отива на Арапя!На моя си плаж!Не мога да го дочакам вече.Днес цял ден ще трябва да си измислям какво да правя, за да не ме хванат несвъртъците.Добре, че има мачове.И  Левски и Челси играят днес така че това добре.Трябва да отида до Нели да се изкъпя поради липсата на топла вода вкъщи.Което също се оказва, че е добре, защото едно ходене до Нели си е много повече занимавка.А ако Емо и Кали се обадят да се видим ще съм направо истинска късметлийка (представяте ли си?!).
Окей, значи засега толкова.Сигурна съм, че утре вечер пак ще пиша, защото 1000% няма да мога са спя.Обещавам да съм по-редовна.Обещавам!
Иии...Тъй като ще е твърде нагло да кажа лека нощ ви пожелавам...ами, добро утро :)))