Wake me up when it's all over...

<3
Okay... So long time no see. Or, I guess, long time no need... to express anything at all. We all know that's the reason I keep this thing still on. Because of moments like this one right now when I just want to write and say what I feel. It's like talking to a stranger who can't judge you or give you an advice and act like he totally understands... well, everything. Actually maybe I just want to write and actually finish what I'm writing. I don't know. To be honest I don't care either.
I'm in Sapareva Banya for the weekend. You know how much I love being here. It always makes me feel better. And it is again. I'm having a blast pretty much. But... every time I'm left alone just for a minute or two I automatically get scared again. Terrified. Of what is about to come. Future. How am I going to make it until graduation. Who is going to be still by my side. These days it seems like people in my life are leaving it one by one. Just like that. No hard feelings, nothing personal. I'm just... not a priority. And I don't feel... depressed, I don't blame anyone (including myself)... I just feel nostalgic. I want to go back five years and start eight grade all over again. Which is a huge surprise considering how I can't stand my school. But I would start it again just to have everything I had back then. To change... a lot of things. And not because I have regrets but just... because. Nostalgia is a really scary thing to be honest. It can drive you crazy just like that. It can make you feel this crossover between happiness and sadness and in just one moment you have no idea which one is stronger. I hate feeling that. I feel helpless missing anything or anyone. I don't want to miss anything. I don't want to look back and see how many things I actually miss.
I miss 32nd. I miss spending my days there with my closest people (at least at the time). I miss our "adventures" and the pure happiness we all felt back then.
I miss Gery and Ellie. I've been denying it for two years now but I really miss them. And the mess is even bigger because as much as I miss them I know I haven't done anything wrong. And as much as I want to be the bigger person I just can't. I'm too proud to call first. Now you can call me stupid.
I miss Reckoning. Actually I don't miss the people. Maybe just one or two. I miss the Reckoning period. I miss the Apartment and all the time we spent there. I miss the concerts where I met so many people.
I miss Iva and Maddie now. I guess I've managed to lose them too. I have no idea how that happened or why. I just know it happened... I miss hanging out with them all day everyday and feel 100% myself.
I miss the Eurofootball. I realised I still miss it two years later. I miss everything about it. It just was... the place where everything's better and everything's safe.
I miss Fifi. I read old chats and messages a few days ago and I remembered... how amazing our relationship used to be. Like brother and sister. I was able to tell him anything, I knew I can count on him, I knew he was there for me. Now I still talk to him everyday but it's different. I haven't seen him in ages, I can't make him have one beer with me anymore. I know he has a lot of things to think about and it's not his fault. But it still hurts. And... I just miss him being my big brother.
And I miss not being scared... I was really getting used to it.
For a girl who hates missing things I give those things a lot of my time. I know. That's just another crazy part of who I am. And I really didn't have the intention for this post to be so dramatic and depressing. Just the opposite I was hoping for an optimistic happy post. Mostly because I was feeling optimistic and happy when I started writing it.
And again one of my totally random ideas - I really want to live near a railway. Like in that book... "The Railway Kids". Just by the railway. I will look at the trains and the people who change every single time. I will feel sad when some are going away and I won't see them ever again. And then I will feel happy when the new ones come. And just for a few seconds I will look at them and imagine what are their stories. There's something really special in railways. At least for me. Yeah, I know. Totally random. And maybe even a little bit weird. Well I'm a weird girl after all. That's my charm. I hope.

Where did all the people go

<3

To be honest I feel kind of weird lately. Like... I'm lonely, really really lonely. But... somehow I feel strangely calm. In general I even feel good. Of course this could mean both good and bad. The good, obviously, is that... well I feel good. I'm not sad, I don't cry anymore... it's like everything is okay. On the other hand - is it possible I really stopped caring? I wanted so bad to be able to live my life alone. But now when it seems I finally can I start to be a little scared.I wanted to be able to but I never thought I have to actually start living like that. Don't get me wrong - I still have friends and, of course, my family. But I suddenly started feeling so distant. Like I don't need any of this. Which is rediculous.

Right now I really want to get out of Bulgaria. Not because I don't love in here. I do. I love everything about Sofia, Sapareva Banya and Bulgaria in general. But I just have to get out of here. I want a fresh start. And I can't have it here. I just can't. I need to go away at least for a while. I need to study something I want, I need to meet new people, and I just need... to change the picture in front of me. You know. So I guess I have to win the lottery or something like that to finally feel free. Isn't that funny? A lot of people can't afford college but they all want to go to college mostly to study. Not that I won't do that. But my main reason is the need to feel free and finally find who the hell I am. And I think it's now or never. If I stay one more year here I'm stuck forever. In someone else's dreams, with the same people, the same picture and the same loneliness. Maybe I'm not the best person in the world but somehow I believe everyone deserves some happiness and... I don't know, at least to try and accomplish his own dreams. But maybe I just read way too many books.

You can see how it is these days. Somehow I still feel calm. And maybe I have even more motivation. You know, the good thing about being a believer is you never lose hope and you always believe everything will be okay. Even when it obviously isn't, even when you know it won't... you still believe. That's one thing I learned in the last few months. I HOPE it's enough for now. To keep everything together no matter how awful it is in the reality. Believe.

I know that life won't break me

<3

To be honest with you I'm having a great week so far. And it's great just because it's great. No reasons, no explanation. Just like that. Just because it had to be. Because I needed it to be.
I'm starting to realize positivism really works. Like...  don't know. I didn't exactly believe in all mumble jumble about positive thoughts lead to good karma. I don't know if it's karma or something else but positive thoughts really lead to something good.
Sometimes I wonder if I had spent my time more feeling happy just because it's sunny outside for example... would I be happier by now? I mean not that I'm not now. But there are still things I want to be better. Not to mention I still have my crisis appearing from the thin air. Like Sunday evening. I cried almost all night for no particular reason. Of course I had a lot of things in my mind, I thought about my grandfather, about friends I've lost, about the really nerve wrecking end of the school year. But not one of this things is new or something I haven't thought about before. The result was I went to school with red eyes and one hour of sleep. Which by the way is really not enough.
In the same time I'm happy. I can't say I'm not. I'm finally seeing a light in the tunnel. And it's not the incoming train. Well, I hope so. But I finally feel like there's a exit. The darkness I used to live in the last four years is finally going away. Slowly but it's still moving. I feel like if I want to I can really accomplish the things I want to. Or maybe I'm just growing up and my teen hormones are going away. But whatever it is, I love it.
You know, I think it's time for me to really start writing again. And not just here. I mean like really writing. I have so many ideas in my head and for once I really feel inspired. I almost feel like I need to write. And maybe that's why I'm trying to let it out here when I should definitely let it out at my last project stopped at the beginning of chapter 1 - number 101 in my list.

I guess I should stop for today. Before I get too winy and... well, boring.
But hey... tomorrow is Thursday. And I don't expect a bad thing to happen (because something bad ALWAYS happens on Thursday). But not tomorrow. Tomorrow I will make it better no matter what happens. Because that's how I want to be. Yeah, aren't you proud of me lol lol

With the lights out it's less dangerous

I love love love this one <3



I guess what you all have to know about me is this - I’m not responsible but I’m not irresponsible as well, I’m not confident but I’m not too shy, I can be happy and sad at the same time (and I’m still trying to figure out how that could be) and I don’t need much to feel good. I just need music. Lots and lots of music, for every single mood in the world. And books. Even more books. I need as much books as it’s possible for a single person to read for a lifetime. And I need love. It’s not necessary to come from a person. I need some love even if it comes from me. Maybe I just need TO love.

And today I need to sleep. But I don’t want to. Because today I feel extremely… happy. But not the excited happy, there’s no euphoria, dancing and singing. There’s… silence. And I’m calm. I’m loving the silence. I’m loving the loneliness which isn’t making me feel lonely. If you know what I mean. But you probably don’t.

I wish I had enough power to tell you about my day. I wish I was able to express why this day made me feel like this. Maybe tomorrow I will. Maybe tomorrow I will tell you how much I loved The Perks of Being a Wallflower, how much I love football and how it makes me feel (and how… mixed up are my feelings today), how much I enjoyed finally being in Literature class again and how much it scares me the fact that this is my last year of high school. Maybe tomorrow, maybe never.

Let me tell you something about today… It was weird. Like too weird.

Not that something concrete happened. I just got to see myself form the outline. And for the first time I realised exactly how crazy I am. And it’s a lot more than I thought. Which, of course, it’s normal. At least I guess so.
But hey, tomorrow is Friday. Sometimes I surprise myself with my positivism. I wasn’t that silver lining girl a year back. So maybe everything is going okay. Slowly but it’s still in the right direction. Right?
I still think I need something to make me stop thinking. If you know of something - please let me know. It’s kind of important.. Anyone?Of course not. Ha, someday I will find something like that! Sigh… maybe. Not.

Okay, that’s officially the most… I - don’t - even - know - how - to - call - it post. Let’s just end it.
Yours truly,
Ellerina - a work in progress

Over and Over

<3 This guys are my new obsession.
The last first day of school. It's kind of weird. It's hard to believe next year I won't be going to school. Maybe I'll be in Italy by now. It's like... good but bad in the same time. I guess I sound a little crazy but I don't know how to feel today. I guess the right word is... a little lonely. Confused. Tired. Maybe tired is the best choice.
Emotions are, like always, too much. Sometimes I hate being so emotional and sensitive. And not showing it sucks even more. Because let's be honest - no one likes too much sensibility. And to be even more honest - even I don't like too much sensibility.
I just need to sleep. I'm always like this when I didn't have enough sleep. Let's be positive - tomorrow will be better than today.
I want my freedom back. Because no matter what happens it's better when you feel free. Free to do what you think is right, what you feel is better for you. Whatever makes you happy. I'm tired of feeling... numb. Blocking feelings is no better then showing them too much. And I do one or the other over and over and over again. Which probably makes me... not very smart.
School hasn't started yet and I already need a break. Actually I need a break from my thoughts. I'm making it harder myself. Again - not very smart.
The positives about today are I'm starting to really want to go to Italy. Just get out of here for a while before I go completely crazy. As much as I am afraid of the new beginnings I'm even more afraid to stay stuck here with the same doubts and fears. Maybe Italy is the place to find people I trust. As hard as I tried to trust people here I can't. Not that is their fault. I don't trust anyone just like that. I can't, it's not me. I always think and think and - surprise, surprise - think again. And at some point I successfully manage to doubt every word I hear. I don't need everyone to tell me how much they love me or to call me everyday. I need to just... feel it. I don't know how to explain it.
And now I sound like a depressed eighteen year old. Which is totally not good. I have to do something that makes me happy. Something I love. But alone. Just to find the moment when I'm alone and I don't feel lonely. Tomorrow. I will draw, or write, or read, or take pictures... Go to the bookstore, or buy new sketch book, or find a beautiful notebook to write ideas in. I can go to the photo. I decided to start printing pictures for... something like a memory book. But since I don't have enough money to print them all at once, I decided to print 20 per month. Let's just hope I'll keep it going.
And now I feel a little bit better. I always do when I write here. I'll start to write more often maybe it will help me be... a normal happy eighteen year old.
Like I said tomorrow will be better. And if it's not... I will We will have to make it better. And by we I mean me and the people I should trust. Because you know me. No matter how I feel I love all of them too much to let go. I won't let them slip away. So the only choice I have is to try not to think too much and just jump forward in trusting them and hoping it will be worth the effort.
Tomorrow will definitely be better.

There’s nowhere we can hide

September is here.
And suddenly I feel like writing in English.
Actually I feel really different lately. No because something happened or I want to change. It's one of those moments when you know you're changing and you have no idea if you want to or is it going to be a good or a bad change. It's just happening. And we all know there's no way to stop it.
So I'm in different mood pretty much every second. But that's not surprising. It's always like that in September. The end of summer is always pretty emotional for me. It's an end and a beginning in the same time which is pretty confusing I guess.
Which leads me to the though of one the most amazing summers I had. If you ask me why I can sit here all night and tell you about every single little thing that made me smile or feel happy. And I'm guessing you won't be very entertained. So I won't do this to you. I'm still not that cruel. But the best thing about it is that even when I forget about all the little things that made me smile I will still remember the feeling this summer brought me. It's not fading away, it's going to be my warmth when the winter comes.
I had the best time at Arapya this year. It was so perfect. Nothing like I imagined it was going to be and still even more perfect. I won't tell you all about it either. It's something you can't really describe in a few sentences. Actually I can't describe it even if I write a whole book about it. Because I can't describe a feeling. That's the weakness of my writing. Strong feelings are always the hardest to explain.
I'm trying to prepare myself for the new school year. The last school year. It's strange to know this is my last year in school. I have absolutely no idea where I'll be at this time next year. Maybe Milan, or London, or Rome... or even Sofia. I don't know. I don't know what I want, I don't know where is the best place to be. For me. I want to make the right choice for once. I don't want to regret it again and the next five years to be like the last. I guess we'll see.
Until then I have four days of freedom left. And I think I really want to make them worth. I want this summer to have the ending it deserves. And all starts here, at Sapareva Banya. Here where it started.
There's nowhere we can hide from the falling leaves and the rain and the cold. There's nowhere we can hide from the autumn. But maybe soon we won't have to. Maybe the change won't be only for me. Maybe it will be the big change I need. We need. Maybe finally even autumn will bring a feeling worth remembering. Maybe.

18 and Life You Know

Ииии най-сетне пълнолетна :)))
Пак няма да се впускам в подробности за изкарването. Поне не прекалено, но със сигурност беше най-хубавият ми рожден ден. Без фиести и десетки хора. Всичко на всичко го изкарах с не повече от 15 човека и то събрани общо от целия ден. И трябва да ви кажа, че беше идеално.
Още в 12:15 с нашите хапнахме от тортата, която трябваше да бъде изненада (много беше вкусна). Даже и свещичка изровиха от някъде. Много приятно тръгна.
Целият ден на 24-ти го изкарах с майка ми, баща ми и леля ми. Други не ми и трябваха, за мен тя са най-важните. Мотахме се, говорихме си, аз говорих по телефона... :))).
Бях обещала на баща ми да мина през Ицо. И минах. Както винаги там забавлението ми е гарантирано, така че няма въобще какво да го обсъждаме.
Вечерта си дойде ред на приятелите, търсенето на клуб, в който да пускат непълнолетни и, няма как, първото ми напълно законно напиване ;)))
Озовахме се в Lorca, което е много приятно клубче, в което, забележете, се пуши, не е скъпо и пускат много готина музика. Какво повече може да иска човек.
Както ви казах - без подробности.

Somewhere Only We Know

Ех, време за блога.
Официално учебната година приключи. Минах и през последните две седмици изведена пркатика и най-сетне мога спокойно да кажа, че съм свободен човек.
Имам да разказвам толкова много...
За чертежите и ада, през който минах, за working vacation-а и двата уикенда след това в Сапарева баня, за Bon Jovi, за футболните мъки, за гореспоменатата изведена практика, за Ива и Мади, за Ильо, за поредицата от вечери в Македонеца, за Dancing Stars, за протестите, за котето Чери, за пътя към Широка лъка, за самата Широка лъка, за купона,  за музиката, за обратния път към София, за филмите, за книгите, за университета в Милано, за страха, за спокойствието, за щастието...
Но разбира се, сега не е момента. Може би някога ако ми дойде музата. Може би. Най-вероятно обаче ще си останете неинформирани за изминалите три месеца. И най-вероятно ще се наложи да го преживеете.
Добрата новина е, че най-сетне имам време и желание да пиша тук.
И докато то не отшуми отново ще се виждаме все по-често.
Засега ви оставям да се радвате на тази радостма вест.
И нека всички стискаме палци този път наистина да бъде доскоро :)

Underestimated, look, I'm still around...

Change the voices in your head, make them like you instead...тралалала:)
Колко обичам неделите напоследък. От както започнах да работя в неделя се чувствам страхотно. Да, знам, че звучи странно. Но ако и вие работите нещо, което ви доставя такова удоволствие, ще разберете какво имам предвид. Не, че не се изморявам. Ооо, изморявам се и придобих странното приложение навсякъде да виждам бляскащи камъчета. И въпреки това неделите ми помагат да се отпусна, да съм себе си на 100% и да мина през идващата седмица в очакване на следващата. Въпроси от типа "Не ти ли писна всяка неделя да ставаш рано?" могат да ме докарат до истеричен смях, имайки предвид колко е важно това за мен в момента. Самата идея, че часове наред работя върху нещо, което накрая наистина трябва да се получи добре... и накрая се получава - чувството е страхотно. Атмосферата е съвсем различна от всичко, с което съм свикнала. Винаги позитивизъм, винаги ще се намери някой да пусне един лаф точно когато е най-напечено... С ежедневието, в което сама се закопах преди 4 години, тази промяна, дори да е само за един ден в седмицата, значи ужасно много. И доверието. Досега никой никога не ми е имал толкова доверие за нещо, от което общо взето му зависи работата. Леля ми е, да, и все пак. За пръв път от години наред аз започвам да си имам доверие сама на себе си. Не помня от кога не съм била толкова отворена към хората. Комуникативна, общителна, позитивна, постоянно говореща... Да, все още говорим за мен. Не вярвате, нали? И аз нямаше да ви повярвам преди три седмици, ако ми бяхте казали, че ще напиша такива неща за себе си.
И започвам да разбирам колко всъщност позволявам на хората в "сектата" (за СГСАГ говорим) да ме определят и да ми втълпяват неща в главата. Винаги съм си мислила, че съм над тях и само дочаквам да свършат петте години мъка. А се оказа, че сама съм се оставила да ме смачкат и в същото време имам очаквания нещо да се оправи. Което няма как да стане. Върнах се назад в постовете си тук и се опитах да преброя колко пъти съм спомехала СГСАГ, и страха, и простотиите... В крайна сметка всичко зависи от мен и онези хора няма как да ме подтискат ако аз не им позволявам. Нали? (тук е момента всички да кимнете с разбиране и да викнете хорово "Да, разбира се!").
А споменах ли, че се чувствам и богата? Аз толкова пари не помня от кога не съм имала. Плюс 30 лева всяка седмица се отразява страхотно на фондове Море и Книги. Освен това по-миналата седмица излязох и за пръв път си харесах дреха и установих, че всъщност мога да си я купя. Сега, не евентуално някой ден. Не е чак толкова лошо, да ви кажа.
Смяната на настроенията ми продължава да си действа с пълна сила, но всичко е по-добре от миналата седмица. А това е основното в моя случай, нали знаете:)

П.С.: Все още чакам семейния Великден с нетърпение. След две седмици и малко Сапарева баня ни зове :)))

Just forget the world...

Уникална, уникална, уникална <3
 Имам нужда да забравя за малко за света. Емоциите ми идват малко в повече и съм като побъркана. Не е нормално да превключвам постоянно. Събуждам се - много ми е весело, сама си се смея. След половин час започват да ми текат сълзи и ела ги спри... Само не ме питайте защо. Причините са толкова много и в същото време няма нито една. Не ме разбирате, нали? И аз понякога не се разбирам много какво искам да кажа. Искам да се махна оттук. И да ме оставят намира. Никой не искам да виждам, никой не искам да чувам. Трябват ми два-три дни някъде далече от София самичка да си поседя. За да се успокоя, да си събера мислите и да се почувствам нормално. Просто главата ми ще гръмне и то съвсем скоро. Или пак ще превключа и ще вляза във фаза, а това е единственото, което категорично не трябва да се случва при никакви обстоятелства. Всички знаем как приключи всичко предния път. Е, добре де, поне аз знам. След три седмици е Великден, много се надявам, че в Сапарева баня ще си почина и ще се успокоя. Вярно, цялото семейство ще е там, но се надявам и с тях да си изкараме добре. Заедно. И определено ще отида да се разходя към Валявица. Сама. Въпроса в случая е какво ще правя още три седмици. Три седмици, които се очертават да бъдат ад.
Случват ми се и хубави неща, наистина. Просто днес не ми се говори за случващото се. Днес, като се замисля, не ми се говори за нищо. Просто ми дойде от вътре да драсна нещо в блога. Може би защото водя блога предимно за себе си и някъде трябваше да си ги кажа тези неща. Да знам, че не поне не си говоря чисто сама. Нали?

After the rain here comes the sunshine...

А я бях забравила тази песничка :)
Топло е. Преди всичко друго. Топло е. Грее слънчице. Вали дъжд. После пак грее слънчице. И е топло. Може да се пие  бира навън. И да се стои в градинката. И навън като цяло. И то без яке. Нали знаете откога чакам този момент? Не може да не знаете. И съм усмихната. Сигурна съм, че не можете да познаете защо. Защото е топло, разбира се.
Много неща се случват и, изненадващо, повечето са хубави. От къде да започнем? Не, не се радвайте   отегчавайте - няма да ви разказвам всичко с подробности. Просто както винаги ми дойде музата да попиша малко тук. Най-вече, за да си запечатам спомените, не е заради вас.

Да започнем с протестите. О, протестите. От две седмици ходим на всеки един протест. Аз и Ива най-вече. Имаме си голяяяяямо българско знаме на пръчка от метла (като няма друго), от което имам мазоли по ръцете. Ива направи и по-малки надписчета. И ни снимаха общо взето навсякъде вече. Както виждате, големи сме красавици. И сме много активни, Ива какъв глас вади. Нямате си представа за какво иде реч. А колко патриотични песни научих, много съм добра вече. Най-любимата е Боят настана, цялата я научих на тия протести. И нови контакти намерихме (естествено). В събота най-вероятно ще пием кафе. С новите контакти, де. Общо взето протестите са една от първите точки в дневния ред. Сериозно започвам да се замислям дали не са единствената. Но не са. Нали?
Вчера пък бяхме на рожден ден на Бо. Ако трябва да бъда честна, не очаквах да си изкараме толкова добре. Никак не го очаквах. Мда. Още си чакам снимките, между другото!
И се видях с Ния! Иху! От мноооого отдавна не я бях виждала. Време беше, защото като се появи Калоян няма да има толкова време. Всъщност някак си предчувствам, че аз ще се виждам с бебето Калоян, а Нийка ще започне да излиза с момите. Още малко, и Лъчезара ще стане достатъчно голяма, за да я тормозя АЗ. Само още мъничко. Муахахаха.
О, а пък утре ще имаме гости. Тоест, нашите ще имат гости. Който си ги е канил в пияно състояние, той да си ги гощава. Аз имам три варианта за петъчната вечер. Първия, и може би най-вероятен, да ходим в Ива. И да пийнем нещичко. Малко. И, разбира се, пак танци. Боже, докъде го добутахме... Добре, че вече е топло иначе Мол-а ще ни довърши. Ако не стане в Ива, Негъра се прибира от Бургас и е крайно време да осъществим едно качествено бирено парти в градинката. На топличко!!!! А мога и да си остана вкъщи, да си взема цигари и бира и трайно да се барикадирам в моята стая. С цигарите и бирата. И Крадецът на книги, която се каня да започна вече трети ден. Всичко зависи от настроението, нали знаете. Абе до утре има много време. Сега съм усмихната, пък после ще видим :)))
Само мачът ми скапа малко настроението. Не мога да разбера защо така несериозно подходиха тия момчета. Сега трябва да ги бием убедително в Лондон и пак ще съм на тръни до последно. Пф.
И така...
Май нямам какво повече да кажа.
Знаех си, че протестите ще се окажат единствената точка в дневния ред.
Пф.
А, не. Сега ще пална една цигарка, да се успокоя.
И само утре да не ми се яви ония с китките, ОТНОВО с китки, защото ще откача. Не искам никви цветя.
До утре. Или другиден.
До скоро.

Going crazy...

Ще полудея. Не, честно, много съм близо напълно да откача. От пет дни съм болна. Грипът, между другото, е отвратителен. Лошо ми е. Обаче не мога да предценя дали ми е по-лошо или по-скучно. Сериозно ви казвам, тая стая ми иде да я запаля. Ако не ми беше толкова зле днес щях да изляза ако трябва и сама някъде. Нямам какво да правя. Прочетох си книгите. И двете. Изгледах два сезона на One Tree Hill (4 и 6, може би най-любимите ми), 1 сезон на Survivor (16, отново от любимите) и 2 сезона на Friends. Много държа да се отбележи, че и уроците по история си прочетох. За другата седмица съм готова. Ако оздравея, разбира се, защото нямам никакво намерение да ходя в това състояние на училище. Вече нямам никаква идея какво да правя. Добре че има световно първенство по биатлон. Общо взето прекарвам деня в очакване да започне състезанието и за около час да ме спаси от убийствената скука. Миналите дни имаше и мачове вечер, които ми бяха от голяма помощ. Ще си кажете, че всъщност не съм толкова болна щом не спя по цял ден, а вместо това си търся занимания. Повярвайте ми, много отдавна не съм била толкова болна. Обаче установих, че е практически невъзможно по цял ден да спиш и да лежиш без да изплискаш легенчето. Абсурд. А Негъра е на семинар в Боровец за две седмици и не идва да ми прави компания както друг път. Пфу. Днес Ива трябваше да дойде да ме види. Обаче не дойде (като оздравея ще й откъсна главата).
Което обаче ми напомня да ви разкажа за миналата седмица. Много хубаво си изкарахме - 6 дни заедно. Общо взето по около 6-7 часа всеки ден. Леля ми и Дуди отидоха на ски. И ми оставиха ключа от апартамента, за да храня рибката. Е, да, обаче рибката умря. И НЕ, не я уморих аз! Тя беше измръзнала, когато отидохме с Ива във вторник. Обаче аз откъде да знам, че й е студено. Голяма сага беше защо, аджеба, тази риба не мърда. Два дни... на третия рибката умря окончателно и обърна корема. А ветеринарите ни казаха, че се скатавала, моля ви се! Както и да - в апартамента иначе си беше купон. Само трите си се забавлявахме идеално, в сряда даже си взехме да пийнем и водка в памет на рибката. И пяхме, и танцувахме... Според мен съседите си мислеха, че ограбваме апартамента. А пък момчета от денонощния долу сигурно още ни се смее на простотиите. Но идеята е, че си изкарахме супер. А точно това беше целта.
Ще откача, казах ли го вече? Вече дори не ми се спи. Не ми се яде, а гърлото ме боли прекалено много, за да пуша. Днес вече изпуших две цигари и щях да умра. А толкова ми се пуши. Нямате си на идея колко точно. Мамка му.
Искам навън.
Искам цигара.
И една бира няма да откажа.
Навън.
Бира и цигара.
Мамка му.

Your fears will pass away...

Уникална песен, много любима <3
Досега гледах  The Help. Отново. Прекрасен е филма, продължавам да твърдя, че трябваше да вземе Оскара. Много вдъхновяващ, има си от всичко - тъжни моменти, забавни моменти, много добра актьорска игра /Октавия Спенсър и Вайола Дейвис са страхотни, дори Ема Стоун прави добра роля/.
Нямам идея как отново стигнах до саундтрака на Властелина. Не мога да се откъсна и това е.
Изнесох си доклада по философия. Дори аз не очаквах, че ще се получи толкова добре. Доволна съм, една грижа по-малко. Утре имам технология на строителството с Вещицата, ама и то трябва да мине без големи ядове. Поне така мисля, ще видим. И, много е важно да не забравя, по физическо Софи трябва да ми помогне с проклетите диаграми по механика за контролното в понеделник. Започва втория срок, ще се наложи мъничко да постегна нещата ако искам да взема стипендия поне в края на годината.
И вече много искам да се стопли времето. Не мога да го понасям този студ повече. Искам си топлото слънчице, за да ми върви по-лесно... абе всичко. Не искам много - само 20-22 градуса навън, така ще ми стопли душичката.
Което, не знам защо, ме подсеща, че в петък съм на протест срещу пълната забрана за пушене. Категорично отивам и категорично съм против тая глупост. Нали знаете, че съм малко манияк на тема свобода и най-мразя някой да ми казва как да живея, да "се грижи за здравето ми" и т.н. Мое си е решението дали ще пуша или не и къде точно ще го правя.
И съм сърдита на Катето. Не ми се обади за протеста срешу застрояването на българското черноморие. МРЪН!
Въобще напоследък нещата вървят добре /и пак го казвам, въпреки че знам, че не трябва да го казвам - какво да направя, тъпичко съм/. Освен Chelsea :( Търпението ми е на ръба, колко пъти казах, че този идиот Бенитес нищо хубаво няма да направи. Предупредих, ама кой да ме слуша. Дали да не сменим темата, че се ядосвам...
Ооо, утре ще ходя за книга. Похвалих ли ви се? Не съм? Лошо. Е, утре ще ходя за книга. Последното ми търсене се увенча с голям успех - Дъщерята на пеперудите беше страхотна. Много лесна за четене, с много смисъл и история, която за мен си има и лично значение. Ох, само ако в българските книжарници имаше книгите, които искам... Имам дъъъълъг списък с книги, обаче повече от половината ги няма в България. С удоволствие бих ги поръчала от чужбина, обаче няма как. И много се дразня, ама нямате си напредстава колко много. Искам да прочета новата книга на Роулинг, все пак израснах с Хари Потър /да, това ми беше детската мания/ обаче все още не мога да си позволя да дам толкова пари, просто ги нямам в наличност. Само да ми дойде рождения ден - ще се затрупам с книжки.
И държа да отбележа, че в целия пост нито веднъж не се споменава черната думичка страх. Муа-ха-ха!

Even on my weakest days I get a little bit stronger...

Исках песен, която да ме накара да повярвам. Признавам, понякога получаваш това, което искаш.
Не, че деня беше лош. В много отношения беше може би един от най-спокойните. Сутринта се събудих със страх, както винаги в учебен ден. Странно обаче, когато стигнах до СГСАГ не ме беше страх. Не мисля, че скоро ми се е случвало. Може би нещата се променят, може и аз да пораствам, а може просто да ми е такъв деня. Ще видим как е утре, обаче дори сега нямам никакво намерение да заспивам със страх или, по-голямото зло, сълзи. Напротив. Въобще не мога да си обясня защо съм толкова спокойна и си се усмихвам сама на себе си. И то като се има предвид цялата лудница. Май аз съм единствената в цялото семейство, която се чувства така. Май сме в затишие пред буря. Даже мисля, че вече я чувам да идва. Още утре се задава семеен скандал и този път май ще обхване цялата ни скромна фамилия. От кога разправям, че сме като италианско семейство. Само че за пръв път имам план за действие. Дългите 17 години, в които се състои живота ми, ме научиха, че с моето семейство трябва да се действа дипломатично. Ще стане цирк, аз си знам. Само се чудя пуканки ли да си взема или да си покажа акробатичните изпълнения. Третия вариант е да се покрия някъде в Мексико и да остана незасегната. Доколкото се познавам, втория вариант е най-вероятен. Е как да се занимавам да мисля за СГСАГ...
Ей сега ми светна, че трябва да изнасям доклад по философия утре. Не го знам. Ни една думичка не помня от това, което писах. Пак ще трябва да уча в движение. Да, знам, че понякога сама си усложнявам живота, не е нужно да ми го казвате. Същата работа като с изгубената папка по геодезия. Никаква идея нямам къде е, цялата стая си подредих - няма я, да му се невиди! Хубавото е, че днес спасих положението, ще ми трябва чак за по-следващата седмица. Дотогава трябва да измисля от къде да изровя табличките 'дето попълвахме. Има време, ще го измислим.
Поста пак стана някакви безсмислени изречения. Аз предлагам да вкараме малко култура - вече нямам търпение да дойдат Оскарите. Има още един месец, едва ще го изтрая. Изгледах филмите /някои дори по два пъти/ има много добри попадения, имам си фаворити и любимци... И този път министерството на образованието е милостиво - на 25-ти не сме на училище. Церемонията е на 24-ти срещу 25-ти, така че като свърши ще мога да се наспя, а не като миналата година да се явя приличаща на кръстоска м/у Самара /да, тази от Предизвестена смърт/ и Ам-гъл /същия, от Властелинът на пръстените/. Искам само да дойде края на февруари. Не искам много, нали?
И после края на март - вече много искам да видя какви са ги свършили с екранизацията на The Host. Уникална книга, въпреки че повечето я отписват, защото авторът е Стефани Майър. Плюс че много харесвам Сирша Ронан и трябва пък да направи добра роля!
Днес, между другото, пих чай с ябълка и канела <3 Единствения чай, който обичам, ама много го обичам. Винаги ми напомня на Еврофутбола и на всичките спомени, които ми останаха от него. Ура за чая!

You can't always get what you want...

Много любима песен, отдавна не се бях сещала за нея.
You can't always get what you want - факт. Ето например сега искам навън да е топло. Искам да изляза да се разхождам. Искам да отида там, където всичко е по-красиво. Искам небето да е чисто и да се виждат звездите. Искам утре да си остана вкъщи на топличко и да си чета книжка. Искам СГСАГ да ми се разкара от главата веднъж завинаги. Искам вече да е петък вечер. Искам да намеря някоя нова песен, която да ме накара да изляза утре сутринта. Искам да не се налага тепърва да уча по предприемачество. Искам да се усмихна. Искам да стоя далече от нещата, които не ми го позволяват. Искам да отида до вилата. Искам да прекарам един цял ден с майка ми. Искам да започне футболния сезон. Искам на мач. Искам да карам ски. Искам да карам и колело. Искам отново да се върна в петък вечер. Искам малко вдъхновение. Искам острилка, за да си подостря моливите. Искам 1-ви април да дойде по-бързо. Искам да се видя с леля. Искам да изляза навън точно в този момент. Искам да отида до Банско. Искам да танцувам. Искам сладолед. Искам на море. Искам нова книга. Искам кафе. Искам да живея. Искам да говоря с дядо поне още веднъж. Искам July Morning.  Искам винаги да съм себе си. Искам да съм щастлива. Искам свобода. Искам, искам, искам и все така заспивам...

Смахнати сме всички...

Бях я забравила тази песен <3
Страхотно си живея напоследък, не отричам. Колко пъти обясних, че стоя ли далече от СГСАГ ми е екстра вие не ми вярвате.

Ей това са ни умните погледи ;)

Добре че е Ильо, де, да ме светне за концерта на Милена. Толкова ми се ходеше някъде и пуф! - Милена във Fans. Какво по-хубаво? Време беше поне една петък вечер да изляза някъде било то клуб, бар или въобще нещо от сорта. И беше страхотно! По някаква абсолютна случайност и Кали беше там. Много му се радвам на това момиче, едно такова усмихнато и позитивно. И не я бях виждала от 100 години, идеално се получи. И много държа да отбележа, че Ильо дойде навреме! Аз бях сигурна, че корени ще пусна докато го чакам.
А щом има Милена Славова има и мама и Борислава /добре, де, и Кики :)/. А двете куковици даже се бяха понапили мъничко /добре, де, всички се бяхме понапили/, та бяха в страхотно настроение. А те ако са в страхотно настроение няма как да не те заразят. Пийнахме, потанцувахме... Абе както си трябва. И мамето даже си тръгна преди мен /много й се спяло/. Знаех си, че рано или късно ще получа пълното доверие! Почти съм сигурна, че с Ильо се прибрахме към 3 и 30. Почти.

В събота съответно реанимирах. Не, не беше толкова тежко, колкото си мислите. Ама реших, че една събота вкъщи няма да ми се отрази толкова зле. Еее, като не броим късния следобед, ама то беше излизане за един час, така че... Пък наще, тези ненаситници, пак ходиха нагости. Понеже не им стигна Онова напиване преди две седмици, трябва да си затвърдим възможностите. Не, че се оплаквам. Аз обожавам да съм си сама вкъщи. И вечеря си направих /противно на очакванията!/, и едно филмче изгледах и си потанцувах /от много време не го бях правила, страхотно се чувствах/. Тамън тези дни си пораздвижих малко кокалите. Ох, само да мине зимата...

Като казах да мине зимата, днес бях цял ден с Ива. Не че не се виждаме почти всеки ден, ама днес бяхме много време заедно - супер си изкарахме. Направихме си мини обиколчица на центъра. Пихме по едно кафе на Витошка. Не, попринцип нямаме пари за Витошка, само че там се пуши в онези симпатични шатрички с печките, в които на петата минута даже ти става жега. После ходихме да ядем пица някъде на Алабин, която даже беше вкусна! И си запалихме свещички в Света Неделя, много се радвам. От много време не бях влизала ей така в църква, а си ми беше навик. Само да мине зимата... Та, говорейки за зимата, пак се озовахме в аварийния изход на мол-а /изненадхте ли се?/. И ни хвана лигнята. Не, всъщност Ива я хвана лигнята! А тя е много заразна, вие знаете. Мислех да кача снимки с рисунките /не е много лесно да се рисува с фасове/, обаче май са прекалено добри, за да бъдат публикувани в някакъв си блог, който дори не се води редовно. 

А, между другото, дори не знам защо ви го разказах всичкото това. Май е по-скоро заради мен си отколкото заради вас. Свиквайте, понякога мога да бъда голяма егоистка. Обаче много ме очарова мисълта да се върна в старите постове след година, две или три, да прочета този същия пост и да се сетя за онази вечер във Fans или онзи ден с Ива, все моменти, в които съм се усмихвала истинки. Хубаво звучи, нали? Ох, само дано продължа да си водя блога... поне от време на време. 

Утре е понеделник иииии не съм на училище, йей! Поне една полза от референдума да извлечем, 'щото то други не се очертава да има. Мисля обаче, че най-сетне ще седна да си довърша "Дъщерята на пеперудите" - книгата е страхотна, а все нямам време да си почета на спокойствие. Сега обаче имам мноооого време и вече ме сърбят ръчичките /и очичките/, така че ви казвам лека нощ. Засега /никога не се знае какво ще ми щукне в малките часове на нощта/.

Sunday Evening...

Попринцип не харесвам Muse, но тази песен има някакво по-особено значение. Май.
Предполагам, че този блог не е нещо, което мога да водя всеки ден. Ще се наложи да го преживея.
Не мога да понасям неделните вечери. Не мога да понасям мисълта, че утре трябва да се върна в СГСАГ. Не знам как точно да го изразя с думи. Това място просто ме ужасява, поне в повечето случаи. Не ме е страх. Не е точно това думата, по-скоро ме подтискат болните амбиции. Или просто аз сама си се подтискам. Би трябвало да гледам по-повърхностно на нещата, още година и половина имам да избутам, после мога да си продължа по моята си пътечка.
Като го чета тоя блог е все едно са писали двама различни човека. Единия е повече по-философската част и депресарското настроение се е наместило на централно място в писанията му. Другия е по веселите постове, леко иронични и по-приятни за четене. Абе ужас и безумие. А толкова добре ми вървеше деня. Chelsea току що биха Arsenal, какво по-хубаво. Вярно, че от страна на зимните спортове не е най-хубавия ден, все пак... И, разбира се, трябваше да се вкисна. Не схващам какво точно ми има. И не може ли поне веднъж да знам защо се вкисвам. Най-обичам така.
Искам...знаете ли какво искам? Който има идеи моля да ги сподели.
Май искам да отида до Сапарева баня. Да си прочистя малко главата, че нещо пак изпуших и пак започнах да пиша (и да говоря) глупости.
А пък в четвъртък съвсем изкуфях. Ей, не е лесно с тая моя крехка възраст. Та в четвъртък към 5 часа ме хванаха лудите, ама яко, и тръгнах да се разхождам. Идеята ми беше за половин час да изляза и да се прибера. Дръжки. Прибрах се в 10 и нещо. И най-страшното е, че до 8 и 30 си бях сама. Абсолютно сама по улиците. Е, аз и празния ми поглед, естествено. Ние с него сме неразделни. И после се чудя защо, аджеба, си мислят, че съм малко шантава. Абе...шантава история.
Което ме подсеща, че може би петъчната ми истерия още не ме е пуснала съвсем. Отдавна, ама много отдавна не съм плакала така. И то без да имам особено желание. И не с глас (и по-добре). Само едни сълзи и няма спирка. После крещях, много крещях. А най-страшното дойде, когато съчетах и двете в едно. Абсолютна истерия. Що не отида някъде на тихичко и спокойничко да ми е мирно на главата.
И за финал - това ми е може би най-безсмисления пост в целия блог до този момент.

New Begginings

Jana Kramer е новото ми откритие. Има няколко много добри попадения.
Честита нова година!
Да, знам, нямаше ме известно време. Аз си знаех, че като почна училище и ПУФ ще изчезна някъде за дъъъъълго.
Е да, ама вече е 2013. И през 2013 ще се водя блог редовно. Защото обичам да си водя блог. И няма пък да го зарежа. Освен това без него мамето остава крайно неосведомена за крехкото ми състояние на духа. А не бива.
Днес съм в чудесно настроение. Всъщност от доста време съм в чудесно настроение.
Изкарах си уникална Коледа. Не съм очаквала, че може да се съберем заедно и да се смеем толкова много.
И чудна нова година имах. След цялата сага и борба, която водих къде ще сме, какво ще правим и т.н. накрая си останах в София с най-близките ми приятелки и не съжалявам ама въобще.
Имах намерение да напиша дъълъг пост, който описва повечето ми преживявания в месеците на отсъствие... но не.
Ново начало, няколко нови начала, нови години... важното е да има НОВО в изречението. И в този ред на мисли имам нов телефон със стотици нови приложения, които ще разучавам в час по предприемачество.
Днес с нашите гледахме Хобит. И съответно пак съм в Толкин мания период. Много си ги обичам тези периоди, ей!
И това ми напомня, че вече си имам акаунт в Youtube. И правя клипчета. Много ми харесва, веднъж дойде ли ми музата...
А пък утре съм го нарочила за ден на Властелинът на пръстените. Пуканки, течен шоколад (най-вероятно Nutella) и цял ден дългите версии на филмите. Йей за Властелина. И за Питър Джаксън. И за Толкин, разбира се!
А пък в петък отивам на лов за книги. Взимам си списъка и отивам по книжарниците да си изхарача спестяванията.
И искам да отида да видя Калина. Много ми е домъчняло вече. Може в събота, само да не ме хване мързела.
А пък в понеделник съм на училище. Обаче има цели 4 дни до понеденик, бива ли да го мисля от сега. Не бива. Само че понеже се познавам знам, че ще го помисля малко. Ама не сега. Сега ще си чета. Мисля да довърша Save me тази вечер. За тази цел ще се наложи да приключвам.
До скоро. 
До утре.