Предполагам, че този блог не е нещо, което мога да водя всеки ден. Ще се наложи да го преживея.
Не мога да понасям неделните вечери. Не мога да понасям мисълта, че утре трябва да се върна в СГСАГ. Не знам как точно да го изразя с думи. Това място просто ме ужасява, поне в повечето случаи. Не ме е страх. Не е точно това думата, по-скоро ме подтискат болните амбиции. Или просто аз сама си се подтискам. Би трябвало да гледам по-повърхностно на нещата, още година и половина имам да избутам, после мога да си продължа по моята си пътечка.
Като го чета тоя блог е все едно са писали двама различни човека. Единия е повече по-философската част и депресарското настроение се е наместило на централно място в писанията му. Другия е по веселите постове, леко иронични и по-приятни за четене. Абе ужас и безумие. А толкова добре ми вървеше деня. Chelsea току що биха Arsenal, какво по-хубаво. Вярно, че от страна на зимните спортове не е най-хубавия ден, все пак... И, разбира се, трябваше да се вкисна. Не схващам какво точно ми има. И не може ли поне веднъж да знам защо се вкисвам. Най-обичам така.
Искам...знаете ли какво искам? Който има идеи моля да ги сподели.
Май искам да отида до Сапарева баня. Да си прочистя малко главата, че нещо пак изпуших и пак започнах да пиша (и да говоря) глупости.
А пък в четвъртък съвсем изкуфях. Ей, не е лесно с тая моя крехка възраст. Та в четвъртък към 5 часа ме хванаха лудите, ама яко, и тръгнах да се разхождам. Идеята ми беше за половин час да изляза и да се прибера. Дръжки. Прибрах се в 10 и нещо. И най-страшното е, че до 8 и 30 си бях сама. Абсолютно сама по улиците. Е, аз и празния ми поглед, естествено. Ние с него сме неразделни. И после се чудя защо, аджеба, си мислят, че съм малко шантава. Абе...шантава история.
Което ме подсеща, че може би петъчната ми истерия още не ме е пуснала съвсем. Отдавна, ама много отдавна не съм плакала така. И то без да имам особено желание. И не с глас (и по-добре). Само едни сълзи и няма спирка. После крещях, много крещях. А най-страшното дойде, когато съчетах и двете в едно. Абсолютна истерия. Що не отида някъде на тихичко и спокойничко да ми е мирно на главата.
И за финал - това ми е може би най-безсмисления пост в целия блог до този момент.
Няма коментари:
Публикуване на коментар