Last to know...

Песен на деня - Three Days Grace - Last To Know

Песента не е баш това, което изразява ситуацията, но днес съм забила на нея и затова ви я пускам и тук. Не знам дали имам много за казване, но нещата към момента никак не вървят както се надявах. Април тръгна прекрасно, спомняте си. Хубаво време о хубаво настроение. Сега времето е още по-хубаво, обаче настроението върви само към лошо. И този път смея да отбележа, че вината не е моя. Хората просто ми ебават майката. Повечето най-близки ми теглиха майната, а аз започвам да си отварям очите, че за повечето присъствието ми там е въпрос на запълване на бройката. Което както можете да предположите много ме наранява и обижда. А не би трябвало да голяма изненада, нали? В крайна сметка аз винаги съм си знаела, че мястото ми не е сред тях. Ако някой може да ми обясни защо шибаната вселена работи така, че аз държа най-много на тези, които не държат на мен, ще го черпя колкото иска. Не знам дали за всички е така или просто аз съм сбъркана, но винаги така ми се получават нещата. На никого вече нямам доверие. Нито на момите, нито на Фифи, нито на родителите си. А вие знаете, че те всъщност ми бяха най-близки. 
Като оставим настрана всички тези глупости, в училище също стана кофти. Всеки ден ми е мъка. Повечето не мога да ги понасям (и учители, и съученици), а тези, които мога не са достатъчно време около мен, за да направят разликата. Оценките също не са цветущи, обаче те не ме притесняват толкова. Това е може би единственото нещо, което зависи от мен. А като знам, че зависи от мен мога да го променя. А пък като мога да го променя се чувствам по-добре. Поне мога да контролирам нещо. И напоследък си мисля, че точно това трябва да направя. Всички хора се затрупват с работа, когато имат проблеми с личния живот. И аз така ще направя. Лошото в случая е, че това ще трае само два месеца. А ако след два месеца нещата не са се подобрили цяло лято ще изкукам. Буквално.
Най-глупавото в цялата ситуация е, че не знам дали мога да разчитам и на себе си и най-вече на собствената си преценка. Глупавото при чувствителните хора е, че никога не знаем дали сме прави в съмненията си или са просто плод на недоверчивото ни въображение. Не знам какво да правя. Единственото сигурно е, че не искам драми. Не искам да водя сърцераздрирателни разговори с никого, не искам сълзи и тръшкания. Това е може би единствената положителна промяна, която съм осъществила. Омръзнало ми е от всички простотии и драматизми навсякъде. Затова и не съм говорила с никого. Всичко си го държа за себе си и се усмихвам на всички около мен. Колкото по-малко знаят толкова по-добре. За какво ми е да им обяснявам, че НЕ МОГА да им се доверя като всички се държат с мен като с пълнеж на групичката. Не става, няма смисъл. 
Както и да е, драги. Не казах кой знае какво, но се почувствах длъжна да се появя след такова дълго отсъствие. Да не говорим, че тук поне мога да си кажа всичко, въпреки че продължавам да знам, че много от "близките" ми хора го четат. ще си поживея в заблудата, че ще го прочетете само вие.