Срамота е, че си започвам блога точно в такъв отвратителен ден. Толкова отвратителен, че не мога и първото изречение да измисля както трябва.
Ето защо мразя понеделниците. Не, не е само защото пак трябва да ставам в 6:30, не е защото цяла сутрин съм на училище и дори не е защото когато най-сетне съм се прибрала и научила всичко се сещам, че и утре ще се повтори същата операция. Не, мразя понеделниците, защото винаги са такива едни мрачни, гадни и носят със себе си само неприятни случки и емоции. А така ми се искаше седмицата да тръгне добре поне веднъж, за разнообразие.
Снощи не можах да се откъсна от Оскарите. БТВСинема бяха така добри да ги излъчват на живо и просто не можех да ги зарежа докато не свършиха. А тъй като те свършиха в 6:30 съответно не успях да поспя дори десет минутки. Може би затова денят ми започна скапано. Сутринта бях свежарка, обаче стана ли 10 часа вече очите ми сами се затваряха.
И пак е студено. Мразя и зимата като стана дума. Тъкмо се бях зарадвала, че най-сетне ще стане топличко. Да, ама не. Пак някакъв ужасен сняг. И това много допринася за ужасното ми настроение. Искам само да се стопли навън, за да си възобновя следобедите с книжка в градинката зад блока. На моето си място. Не е много, нали? Все си мисля, че Вселената поне толкова може да ми отпусне, въпреки че не съм й любимка. Е да, ама Вселената наистина никак не ме обича и затова явно е предценила, че още не ми е време да започна да се усмихвам по-често. Пф, звуча като някаква абсолютна депресарка.
О, днес ми завъртяха и една прекрасна двойка. Забравих ли да спомена? Не, че не си я заслужавах. Цяла седмица си бях вкъщи и така и не успях да си сметна проклетите коти. Майка ми беше обещала да ми ги обясни, но разбира се аз знаех, че това няма да се случи. Сега точно не е момента да й се качвам на главата. Всъщност в нашия случай никога не е момента. Не ме разбирайте погрешно, с нея се разбираме прекрасно, просто някак си винаги, когато се разбираме прекрасно, сме някъде навън, където нещата са спокойни и усмихнати. Вкъщи не е толкова лесно. Което ме води до точка 3 в дневния ред - пак огромен скандал. Вече започвам да си мисля, че толкова съм свикнала с крясъците и летящите предмети, че мога да махна с ръка и до утре да съм забравила. Вече съм се примирила с факта, че никога няма да сме семейство както бяхме преди. Общо взето всеки си кара соло и сам се оправя с нещата, които са му на главата. Ако мине една вечер без караници и разправии и тримата сме много доволни от факта и просто не си говорим.
Все по-привлекателна ми се струва идеята след има няма две години като завърша да си хвана багажа и да отида някъде далеч. Да уча, де. Някъде, където цялата тази драма няма да я има, за да ми се успокои душичката. Напоследък нещо е too much драмата навсякъде. Пф.
И първият ми пост в чисто новичкото ми блогче стана драматично дори. И депресарско, и намусено, и натоварващо. Няма повече. И без това съм си обещала, че тази година ще е различна. По-усмихната, по-позитивна и по-смела. Стига толкова игри на криеница с живота. Едно време преди да започнат нещата да се прецакват винаги съм била безстрашна. Правех си каквото ми казва сърцето и не ми пукаше. Сега нещо ме е стегнала шапката, ама ще оправим нещата. Вселената ми е длъжница.
А сега ще ме извините, но отивам да разбера дали Коруин ще си върне земите на Амбър и, евентуално, да поспя преди да съм дала фира от недоспиване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар