After sunshine comes the rain...

Песен на деня -  Hammerfall-I Believe

Не трябваше да избързвам. Знаех си, че толкова много добро настроение и то в продължение на няколко дни ще доведе до разруха. Просто го очаквах този момент. Не мога да разбера какво ми има. Защо всички други могат да се забавляват и да бъдат добре само аз не мога да се отпусна и да се зарадвам за малко повече. А най-глупавото е, че ако някой ме попита какво ми има няма да мога да отговоря. Рално би трябвало да ми няма нищо. Разбира се има някои неща, които винаги могат да ме накарат да се чувствам зле, но не мога вечно да се оправдавам с тях. Няма да е честно. Не знам какво ми стана. В последните вече 3 години не мога да намеря това, което бях. Искам да бъде като преди. Искам да се усмихвам като вървя по улиците ей така без причина, искам да мога с чисто сърце да кажа, че всичко е чудесно, искам да почувствам вярата в живота и в света. Искам да бъда каквато бях преди. Всички ме познаваха като позитивна и усмихната и наистина бях такава. Обичах всичко, което беше около мен и дори трудните моменти не можеха да ме докарат до състоянието, в което съм сега. После не знам какво точно се случи. Аз самата не мога да се понасям. Постоянно мрънкане, оплакване, рев и дори някаква доза егоизъм. Коя съм аз? Защото определено не съм това момиче. За глупавите ми 16 години не би трябвало да ми пука толкова. Отстрани изглежда толкова лесно. Всички други си отварят сърцата и допускат нови хора в живота си без да се страхуват от тях. И аз го можех, но вече не помня как ставаше. 
Нужно ли е да споменавам, че целия ми ден е отвратителен? Не че нещо кой знае колко лошо се е случило. Обвинявам и снега, между другото. Точно се бях зарадвала, че идват топлите дни, ама йок. Само студ. И пак съм си вкъщи самичка между глупавите 4 стени в стаята и слушам тъжна музика. Това си е направо като нов ритуал само дето е доста по-песимистичен и гаден. И съм самотна. И не вярвам на никого. Отново. Абсолютно на никого. Това моето си граничи с абсолютната параноя. Днес с Фифи цял ден си пишем смс-и и във фейсбук и започнах да се усещам, че дори на него не му вярвам, а той е може би единствения, който досега не ми е направил нищо лошо, напротив. 
Чудя се кога ще се прибере някой и не съм сигурна защо. Искам някой да дойде, за да не съм сама, защото тишината в тоя проклет апартамент ще ме задуши. Със слушалки съм и пак чувам шибаната тишина. От друга страна ако някой се прибере най-вероятно ще стане някой скандал, напоследък точно така се получава. А точно сега май нямам силички и за скандал. Майка ми няма интернет на компютъра и ще иска моя. И може би е по-добре, някоя книжка ще ми се отрази добре. Нещо лекичко и разведряващо или дори вдъхновяващо докато събера пари за втората час на Хрониките на Амбър. 
Трябваше да си изчистя стаята, обаче не стигнах днес. Това е първата потенциална причина за скандал. Тези са ми най-любимите. Как да обясня, че този лек хаос ме кара да се чувствам по-добре? Освен това стаята общо взето изобразява какво е вътре в главата ми. Така поне имам някакво чувство, че има някакво движение иначе съвсем ще изгубя и последните няколко прашинки, които ме държат. А те отидат ли си ще стане страшно. Тия кризи са ми най-любимите, от мамето съм ги наследила. На няколко пъти вече съм го играла това и нямам никакво желание пак да се повтаря. Пролетта ми беше достатъчна, благодаря. 
И сега какво? Просто си стоя. А днес дори не е четвъртък. Още от сега си представям какво ще бъде утре и не съм сигурна, че искам да заспивам, защото събудя ли се става страшно. От друга страна като се замисля спането не е толкова лоша идея. Ако заспя начина по който се чувствам ще изчезне. Поне за мъничко. Ако успея да заспя, разбира се. Обикновено не се получава. Когато съм щастлива си заспивам веднага, сега обаче си залагам главата, че цяла нощ ще се въртя и накрая ще отида като зомби на училище. Мисля обаче да си сложа един дъъълъг душ. Малко да се успокоя. А после може и пак да се засечем из блоговете, особено ако предположенията ми се окажат верни и нощта не се превърне в безсънна.